Maggie's Plan (2015)

Трейлърите могат да са много подвеждащи...

Бях останала с впечатлението, че това ще е приятен и леко странен филм, който ще ми хареса най-вече заради актьорите в него.

Нито една от сцените нямаше смисъл, всички герои се държаха неестествено и историята не водеше до никъде през цялото време. 

Въпреки голямото ми отегчение през по-голямата част от филма успях да го изгледам, най-вече заради Ийтън Хоук и Джулиан Мур. Колкото и да харесвам Джулиан, странният акцент на героинята й, ме разсейваше твърде много. 

Грета Гъуиг играе обичайната за нея роля.

Най-интересни и сравнително нормално реагиращи в този филм бяха Бил Хейдър и Мая Рудолф. Може би поради факта, че не се появяваха в толкова много сцени и трябваше да обясняват на останалите колко нелогично се държат.

Основният ми проблем с този филм е, че сякаш се опитваше да подражава на филмите на Уди Алън, при това неуспешно. В много американски филми академици, учени или просто начетени хора са представени по много смешен начин. И тук бяха твърде високомерни, погълнати от себе си, но най-вече винаги говорещи с много сложни думи. Така героите просто изглеждат неестествени и неволно смешни.

За пореден път се убеждавам, че само актьорите не могат да направят един филм. Трябва и останалите съставни части да се постараят също толкова.

Ahora o Nunca / Сега или никога

В желанието си да изгледам поне още един испански филм преди края на 2016, се спрях на този. Изглеждаше като много приятна и очарователна комедия от трейлъра.

Все още мисля, че е очарователен на моменти, но имаше твърде много странни и нелепи моменти. Историята беше добре измислена, но след средата става прекалено абсурдна.

Ева и Алекс искат да направят сватбата си в Лондон, където са се запознали. Поради най-различни странни причини пътуването от Испания до Англия е многократно опропастено. Въпреки това те са твърдо решени да се оженят.

Повечето от героите бяха карикатури, въпреки това много забавни. Особено семейството на младоженеца, което през по-голямата част от филма пътува с автобус и се налива с алкохол.

Режисурата беше добра. Като цяло филмът се движи много бързо, всичко е цветно и хаотично.

Тов ае добро филмче за убиване на времето, но на моменти е твърде нелепо.

Rogue One: A Star Wars Story

Космически кораб бавно влиза в кадър, приближавайки се до отдалечена планета, музиката постепенно се увеличава... Очаквах да чуя добре познатите думи "Star date 1312.4...", но това беше грешната вселена. Вместо това така започваше новият Star Wars филм. 

Седемте филма досега бяха, най-общо казано, хубави. Три от тях харесах много, три - не толкова много, а един ми се стори много приятен и интересен. Не съм фен на поредицата, нито неин хейтър. Може да се каже ценител.

Освен да излиза всяка година нов Star Wars филм, ролята на тази история беше да запълни дупки в сценария на IV епизод. Това е много добро стратегическо решение и няма как да не похваля екипа от сценаристи на Дисни за това. 

Докато седмият епизод имаше добре изградени нови персонажи, не само старите добре познати лица, Rogue One не обръщаше почти никакво внимание на своите герои. Дроидът K2SO и двойката монаси бяха най-интересните герои, но те също нямаха някакво развитие или предистория, просто бяха най-забавните в целия филм. Дони Йен (слепият kick-ass бунтовник) ми стана веднага любимец. Беше страхотен тук, както и в Ip Man филмите.

Фелисити Джоунс е много добра актриса, но имах чувството, че не беше най-добрият избор за ролята. На моменти беше изключително не-харизматична. За щастие химията й с останалите герои беше добра.

Нямам много хубави думи за останалите герои също, най-вече Соу Герера, Креник и Таркин. При първо гледане на филма се смях на някои сцени с Креник и Таркин, защото преиграването ми идваше в повече, при второто гледане това не ми пречеше толкова. Колкото и да харесвам Форест Уитекър, няма как да пренебрегна факта, че неговият герой беше един от най-слабите.

Най-хубавата част от филма са определено ефектите. Докато първата половина от филма беше мудна, втората определено наваксваше за това със звездни битки и много ефекти. Определено си заслужаваше да се види на кино.

И разбира се, задължителното участие на Дарт Вейдър си заслужаваше. Сцените му бяха малко и кратки, но страхотни (особено тази на финала). Дори аз се развълнувах, когато се появяваше.

Rogue One беше добър филм, една идея по-добре от посредствен според мен. За разлика от епизод 7 обаче, имах чувството, че стана по-добър с второто гледане, а не по-скучен.

P.S. Както каза моята полу-заспала съквартирантка "Давам 9 от 10 на Дарт Вейдър!" Смея да твърдя, че това е най-правилната оценка за герой от този филм.

Your Name / Kimo ni na wa

Японските филми са ми любими от много време. Има един определен чар в тях, който ги прави много по-приятни от повечето анимационни филми в днешно време.

Такъв е случаят и с Your Name. Много приятна история за момче и момиче, които поради странно стечение на обстоятелствата започват да си разменят телата и така в последствие научават един за друг все повече и повече.

Очаквах това да е любовна история, разказана по необикновен начин. Но необикновеният начин надхвърли очакванията ми! Към края филмът разкрива много нови слоеве от историята си, като така става още по-прекрасен. Зрителят не знае какво да очаква от всяка следваща сцена и това е най-приятното.

Анимацията е страхотна, както очаквах. Има толкова много красиви цветове, толкова детайлно нарисуван Токио, както и добре направена митология на малкото градче, в което живее момичето.

Друго, което ми направи впечатление, бяха рисунките на момчето. То пресъздаваше спомени чрез най-различни скици, които бяха изключително добре направени.

Много приятно анимационно филмче, което ме накара многократно да се усмихвам и възхищавам на изкуството на нашите братя японци.

Captain Fantastic

Captain Fantastic привлече вниманието ми с номинациите си за Screen Actors Guild Awards. Не бях чувала преди това за този филм, но много се радвам, че го забелязах.

Филмът разказва историята на баща и шестте му деца, които живеят откъснати от света. Те следват свои собствени правила, обучавани и тренирани са от бащата и са направили откъснато и много добре функциониращо свое общество. Това е била идеята на героя на Виго Мортенсен и жена му, но когато тя умира, семейството е принудено да се върне в реалния свят, за да изпълни последната й воля.

Има множество филми, които разглеждат идеята за отглеждане на деца в изолирана среда, създаване на отделен свят. Това, което откроява този от повечето са предимно стабилните актьорски изпълнения. Виго Мортенсен, разбира се, е страхотен - успява да покаже много дълбочина на характера на героя си, но и да е също така много забавен на моменти. Децата са най-интересното нещо във филма. Всяко едно от тях има възможност да покаже своя характер и да изпъкне пред останалите. Разбира се, най-голямото момче има повече екранно време от останалите, но това се очакваше според мен. Децата актьори не винаги са лесни за режисиране и съм впечатлена колко естествено представена беше тяхната игра тук.

Режисурата е много добра. Докато действието се развива в откъснатата от света вила на семейството, цветовете са ярки, всяка сцена има нещо магическо в нея. В реалния свят преобладават по-сивите цветове, но семейството е представено отново по много цветен и интересен начин, за да може да изпъкне.

Сблъсъците между семейството и реалността са интересно представени. Най-добрата сцена е една вечеря, в която те комуникират с друго семейство. Децата нямат представа, че може да се купува готова храна или че има маркови обувки. Комедийните елементи от този тип сцени са много добре смесени с тъжни, откровени моменти.

Второстепенните персонажи не бяха особено добре развити, но според мен не беше нужно, тъй като фокусът на историята не е върху тях. Франк Ланджела се откроява най-много, тъй като неговите възгледи противоречат на тези на героя на Виго Мортенсен.

Филмът е много приятен и разтоварващ, с няколко много емоционални моменти. Не съм напълно съгласна с начина, по който приключи, но въпреки това си струваше да бъде изгледан поне веднъж.

La La Land

La La Land е вторият филм, режисиран от Деймиън Шазел. Първият му беше Whiplash, който е изключително добър филм, но е много напрягащ на моменти. За щастие този е приказен и напълно не-напрягащ. 

La La Land е най-прекрасният филм, който съм гледала тази година. Според мен е просто съвършен!

От първите кадри зрителят е бомбардиран с цветове, танци и музика. Това е така до самия край. Магическо е!

Ема Стоун и Райън Гослинг са любимата ми екранна двойка в момента. Имат страхотна химия и двамата са много чаровни. Гослинг изигра страхотен джаз пианист - много добре му отиваше ролята, а Ема Стоун беше очарователна като изгряваща актриса. Най-хубавото в историята беше как двамата взаимно си помагаха да сбъднат мечтите си.

Следването на мечтите е една от основните идеи на филма. Убедена съм, че на моменти филмът разглеждаше безсърдечността на Холивуд по много красив начин. Невероятните песни, танци и прелестни кадри имаха и мрачен момент към тях - умееха да критикуват филмовия бизнес и колко лесно е някой да си изгуби пътя в този странен свят.

Имаше твърде много моменти, които истински ме разчувстваха и впечатлиха в този филм. Побиваха ме приятни тръпки от прекрасното съчетание между музика, кадри и текст. А песните са коя от коя по-прекрасни.

За мен изпълнението на песента "Audition (The Fools Who Dream" във филма е един от най-магическите моменти, които съм имала щастието да видя. Филмът определено си заслужаваше да се гледа в Зала 1 на НДК и не мога да опиша колко много ми повлия!

Деймиън Шазел, както и Том Форд, са изключително талантливи режисьори. Шазел има огромна любов към джаза, което се вижда от двата му филма. Изключително щастлива съм, че тази любов се изразява по такъв красив начин и че той я споделя с нас, простосмъртните зрители.

Хищници в мрака / Nocturnal Animals

Том Форд е страхотен режисьор, един от най-любимите ми. Предишният му филм - A Single Man, ми е в топ 3. Мога да го гледам още хиляди пъти, без да ми омръзне.

Поради тази причина нямах търпение да гледам Хищници в мрака. За щастие не бях разочарована.

Най-общо схемата на филма може да се обясни като "история в история". Първата история включва героинята на Ейми Адамс и успешния й изкуствен живот. Във втората история се разиграват действията от книгата, която тя получава от бившия си мъж. Има и отделни флашбеци, които са спомените на главната героиня за връзката й с героя на Джейк Гиленхал.
Не съм почитател на този формат, защото рядко се получава, но тук определено беше много умело постигнато. Всяка история се допълваше с останалите много добре и съставяше страхотна цялостна картина.

Ейми Адамс и Джейк Гиленхал бяха страхотни, както очаквах. Според мен Гиленхал имаше повече възможност да покаже завидните си актьорски умения, но това е поради факта, че присъстваше в две от историите.

Най-много във филма се отличаваха второстепенните персонажи. Майкъл Шанън и Арън Тейлър-Джонсън се представиха страхотно. Майкъл Шийн, Джена Малоун и Лена Хийди имаха по една, най-много две сцени във филма, но успяваха въпреки това да впечатлят също. Със сигурност от всички най-открояващ се е Арън, чийто герой беше толкова сбъркан и откачен... впечатляващо изпълнение наистина!

Темите на филма са много актуални и са развити по интересен начин. Има критика към материализма и към отказването от мечтите.

Режисурата е страхотна. Има прекрасни паралели между отделните истории, изключително красиви!

Поредният страхотен филм от Том Форд. Ще ми се той да прави по-често филми, но предпочитам да са на рядко, ако всеки от тях ще е толкова страхотен.

Кубо и пътят на самурая / Kubo and the two strings

Студио Лайка е малка вълшебна машинка за стоп-анимация. Всички техни филми са прекрасни и заслужават много внимание, както и пари. Поради тази причина изчаках твърде дълго време, за да гледам този филм на кино. Според мен студиото заслужава много повече пари, отколкото успява да спечели в последно време.

Историята беше очарователна, както очаквах. Героите бяха интересни и многопластови. Имаше много обрати, които поддържаха интереса ми. Както и много емоции.

Кубо е много интересен персонаж, който рядко се отчайваше и не се отказваше от поетия път. Най-много ми хареса неговата "магия", с която листове хартия се превръщаха в най-различни впечатляващи оригами. Беше забавно да се види какво ново може да измисли героят.

Другите два героя - маймунката и бръмбърът, имаха много добре изградени персонажи също. А самият начин, по който беше направена и се движеше козината на маймунката - страхотно!

Не мога да опиша с думи впечатленията си от самата анимация. Толкова много време и труд отиват в създаването на всяка стоп-анимация. Голяма част от зрителите не оценяват това изкуство или не си дават сметка колко впечатляващо е то... Залата беше празна, само два дни след излизането на филма. Този филм определено заслужава много повече внимание.

Филмът е поредният шедьовър в краткия списък от вълшебни истории на студио Лайка. Като истински добре направен филм, той успя да ме впечатли и разчувства многократно.

По време на финалните надписи Regina Spektor изпълнява една страхотна версия на While my guitar gently weeps с азиатски мотиви, която е страхотен завършек на това филмче.

Julieta

Хулиета е последният филм от Педро Алмодовар. Този невероятен режисьор ме накара да се влюбя не само в испанското кино, но и в испанския език. Има специфичен чар в неговите филми и женските персонажи са изключително интересни.

Имах много големи очаквания за този филм, което ми изгра лоша шега. Тъй като обожавам Алмодовар, се надявах това също да е една уникална история с множество изненадващи обрати.

Уви, историята е по-скоро праволинейна. Изненадващите моменти не са добре направени, произлизат от нереалистични реакции на героите.

Най-хубавите страни на филма са режисурата и главният женски персонаж. Хулиета е изключително интересна личност, всяка следваща сцена допринася към характера й.

Не смятам, че отношенията между майка й дъщеря бяха особено реалистични, но поне не бяха предсказуеми във филма.

За нещастие преживяването на филма беше помрачено от лошите субтитри, с които го гледах.

Пример:

Julieta e много красив и много добър филм. Надявах се да е прекрасен, но въпреки това не съжалявам, че го гледах. Алмодовар е все така забавен и брилянтен.

Съюзени / Allied

Allied (Съюзени) е любовна драма с малко шпионски привкус. Този филм излезе малко след развода на Брад Пит и Анджелина Джоли, поради което за нещастие беше обвит от слухове, че е развалил брака им. Тъй като Марион Котиар е не само добра актриса, но и много красива жена.

Слуховете настрана, историята можеше да е много стабилна, ако беше много по-стегнато изградена. Имах чувството, че филмът страдаше от шизофрения на моменти. Първата една трета от него е много по-интересна от останалата част.

Като начало най-първият кадър от филма е на изключително изкуствено изглеждаща пустиня, в която Брад Пит каца с парашут.

Марион Котиар има много добри изпълнения, но героинята й тук ми се стори много недоразвита. В началото, докато действието се развиваше в Мароко, беше много по-интересна, но след това нещо се случи. Или режисьорските насоки не бяха много ясни, или се е получило някакво неразбирателство по средата на снимането.

Филмът е различен в различни моменти. В някои сцени е много добре направен, в някои сценарият е малоумен, а в други има просто абсурди. Не съм търсила реализъм, но очаквах историята да е по-добре направена.

А колкото до сравнения с Мистър и Мисис Смит - няма място за такива. Съюзени е в пъти по-слаб филм.

Възражение по съвест / Hacksaw Ridge

Възражение по съвест е новият филм, режисиран от Мел Гибсън. Поради тази причина най-важните елементи във филма са кървищата и ревностната вяра.

Андрю Гарфийлд е в ролята на войник, който иска да участва във Втората световна война, но не иска да отнема животи (включително да докосва оръжие), а само да ги спасява. Разбира се, неговите морални възгледи са много различни от тези на останалите и довеждат до множество спорове. Всичко това тества многократно вярата му, но не я пречупва.

Филмът е вдъхновен от живота на Дезмънд Дос, който е успял да спаси около 50 от войници от бойното поле, въпреки че никога не е носил оръжие.

Гарфийлд е най-хубавото нещо в този филм. Има изключително много доброта в действията му. Дори и зрителят да не споделя възгледите му, е трудно да не остане на негова страна.

Кървищата и разчленяването на войниците на бойното поле бяха очаквани. Мел Гибсън пресъздава ужасът на войната много реалистично. На моменти твърде реалистично. 

Филмът можеше да бъде изрязан на някои места. Според мен някои от сцените между Дезмънд и жена му не бяха особено добри. Или насоките бяха такива, или сценарият беше много слабо написан в тези сцени.

Радвам се, че избраха Андрю Гарфийлд за тази роля. Той е много добър актьор и е хубаво, че избира по-интересни роли напоследък.

Cafe Society

Уди Алън е един от любимите ми режисьори. Филмите му невинаги са прекрасни, може би поради факта, че ги изкарва толкова начесто. Но именно поради бързите диалози в тях и понякога трескавите сцени, намирам винаги нещо хубаво в тях.

Този не беше един от най-силните му филми, но въпреки това отново ми се стори очарователен. 

Героите се опитваха да намерят себе си в лудницата на Холивуд, докато водеха множество разговори за смисъла на всичко. За разлика от повечето женски персонажи на Уди Алън, героинята на Кристен Стюарт не беше твърде невротична. Според мен тя успяваше да уравновеси героя на Джеси Айзенберг.

Стийв Карел не ми допадна особено в този филм, но това е може би защото съм свикнала да го виждам в чисто комична светлина.

Историята беше интересна. На моменти се откъсваше от Холивуд и се занимаваше със семейството на главния герой в Бронкс. Това беше сравнително разпокъсано, но имаше закачлив хумор.

Най-хубавото в този филм бяха костюмите и обстановката. Много добре бяха пресъздали атмосферата на 30те години. 

Флорънс / Florence Foster Jenkins

Флорънс е филм, вдъхновен от реалния живот на Флорънс Фостър Дженкинс - страстен любител на оперната музика в Ню Йорк през 30те и 40те години на миналия век. Въпреки факта, че не е можела да пее, това не я е спирало да преследва мечтите си и изнася големи концерти.

От чисто любопитство намерих някои записи от концерти на Флорънс. С радост мога да кажа, че във филма звучеше в пъти по-фалшиво, разбира се, за комедиен ефект.

Посланието на филма е много позитивно и вдъхновяващо - да преследваш мечтите си и правиш това, което ти доставя удоволствие, независимо от чуждото мнение.

Мерил Стрийп се справя отлично (не че това е изненада), но най-интересна е връзката й с героя на Хю Гант. Той се опитва по всякакъв начин да скрие лоши рецензии от нея и да продължи да подхранва фантазията й, че е добра певица. Имаше нещо много очарователно в техните сцени.

Саймън Хелберг (Хауърд от The Big Bang Theory) беше почти неузнаваем като пианиста в този филм. Беше интересен и много забавен персонаж. Според мен най-хубавата сцена във филма е с него и Мерил Стрийп - тиха сцена в неговия апартамент, в която двамата заедно свирят на пиано, докато камерата бавно се отдалечава от тях.

Филмът успява да накара зрителя да се привърже към Флорънс. Страстта, с която тя слуша, говори за музика и организира концерти, е пленяваща. Тя е добра и всеотдайна душа и както мъжа й Синклер, така и публиката иска нейният свят да остане все така щастлив и лишен от тревоги.