Manchester by the Sea

Началото на годината е много добро време за гледане на филми, най-вече на номинираните за Оскар. Manchester by the Sea събра множество награди вече и като цяло има много добра репутация.

Филмът се развива около мъж, който става покровител на племеника си, след смъртта на брат си. В началото не е известно нищо за героите, нито за техните взаимоотношения. Много бавно, малко по малко се показват с флашбеци техните предистории. Това изгражда много добър пъзел, който дава отговор на множество въпроси за зрителя.

Кейси Афлек е страхотен тук. Той избира малко по-различни роли от талантливия си батко, което е похвално. Тук той е сравнително неприятен персонаж в началото - търси с кого да се спречка, как да започне ново сбиване в някой бар, но героят му претърпява изключително голямо развитие. Към края на филма бях изключително впечатлена от това колко е сложен и трагичен като персонаж.

Лукас Хеджис е номиниран за Оскар за ролята си на младото момче. Не знам до колко неговата игра заслужава такова признание, но той определено си партнираше добре с Кейси Афлек. В няколко сцени показа своя потенциал.

Има множество силни и въздействащи сцени в този филм. Те стават все по-добри и по-тежки с развитието на историята. В пълен противовес на емоциите на героите много от природните сцени са изключително ярки и пъстри. Историята разглежда по много добър начин въздействието на скръбта върху хората и как тя никога не си отива, просто животът продължава въпреки нея.

Manchester by the Sea е труден филм. Развива се много бавно, внимателно. Започва странно, дори леко дразнещо, героите в него плавно стават по-приятни и многопластови. Но в крайна сметка е много натоварващ филм, който според мен трябва да се гледа само веднъж. Интересно е да се види как се развива и историята се подрежда, но магията му би се изгубила при повторно гледане.

A Talking Picture / Um Filme Falado (2003)

Втори под ред филм на португалския режисьор Маноел де Оливейра, който имах щастието да изгледам. Предишният беше от началото на кариерата му - 1942, поради което беше още по-приятно да се забележи развитието на стила му в Un Filme Falado (2003).

Филмът раглежда по много интересен начин различията в културите. Историята следва майка и дъщеря, поели от Лисабон към Бомбай на круиз, за да се срещнат с бащата на детето. Целта на майката е да запознае детето си с местата, от които е произлязла цивилизацията - Неапол, Атина, Истанбул, Кайро и много други.

Режисурата беше много добра. В повечето сцени камерата е статична, което задържа фокуса върху участниците. В края на филма това дори засилва напрежението.

През целия филм на кораба се качват нови хора при всяка нова спирка. Обръща се внимание на три жени, които са извистни личности - певица, актриса и бизнес дама. 

Най-добрата сцена във филма определено е между тези три дами и Джон Малкович. Четиримата говорят на различни езици - английски, френски, италиянски и гръцки, но въпреки това се разбират отлично. Сцената беше направена прелестно - различията не бяха показани само с езиците, но и с цветове (както се вижда в снимката по-долу), всеки от участниците в разговора беше облечен с дрехи в различен цвят, осветен по различен начин. Със сигурност значението на този момент от филма се подчертаваше и с факта, че камерата се движеше бързо, за разлика от останалите сцени.

Филмът беше изключително добре направен и много интересен. Единствено не бях съгласна с края, според мен беше ненужно шокиращ. Но въпреки това този филм беше едно много добро преживяване.

Aniki Bóbó (1942)

Малките филмчета, излъчвани по време на тематични вечери, могат да бъдат също толкова впечатляващи (ако ли не повече), колкото поредния касов филм.

Приятният Tuga Bar излъчваше на 16ти януари филма Aniki Bobo от 1942, като част от една много добра традиция - всяка седмица да излъчват по един португалски филм. В хубавата атмосфера на този португалски бар и с ароматно червено вино е перфекният начин да се изгледа този класически филм на Маноел де Оливера. Бонус беше и фактът, че собственичката е от Порто (града, в който се развива действието на филма) и споделяше някои много интересни факти за него.

Историята на Aniki Bobo се развива около група малки дечица и първите им сблъсъци с любов, задължения и съперничество. Карлитос е новият член на малка група от деца и веднага си харесва Терезита - единственото момиче. Главатарят Едуардиньо обаче я смята за своя собственост и започва продължителна борба за симпатиите й с Карлитос. Децата са много симпатични и забавни, опитват се да се държат като възрастни, което създава повечето комични ситуации във филма.

Всички възрастни са представени като много строги - високи и заплашителни фигури, които пречат на децата да си играят по цял ден. Една от най-забавните и чаровни сцени е в училището: Учителят се опитва да въведе ред в клас, но вниманието на децата е погълнато от уличната котка, която се е покатерила на перваза на прозореца.

Порто и крайбрежието на река Доуро са заснети страхотно. Филмът се възползва от светлината и сенките по страхотен начин - една сцена с Карлитос, който скача от покрив на покрив е особено впечатляваща. В друга сцена малката група деца играят на гоненица по улиците, които са много слабо осветени и подсилват усещането за опасност. 

Като много други истории за подрастващи и в тази има злополука, която да промени хармонията в детската групичка и да ги научи на морални уроци. В този аспект филмът много добре показва както колко груби един към друг могат да бъдат децата, така и колко наивно и щастливо може да е ежедневието им.

Aniki Bobo e първият пълнометражен филм на Маноел де Оливера (1908-2015) и е заслужил класическия си статус. Изключително приятно и чаровно филмче! 

Крилце или Кълка? / L'aile ou la cuisse (1976)

Носталгията може да доведе до приятни резултати - като например желанието да си припомниш стари, но златни филми. Благодарение на любящите ми родители съм израстнала с филмите на Луи дьо Финес, които са ми също толкова забавни и днес.

"Крилце или Кълка?" е един от най-любимите ми негови филми поради ред причини. Като дете третото действие във фабриката се беше запечатало в ума ми. Правят пилета и риби от някаква изкуствена смес - впечатляващи ефекти дори за 70те. Друга причина е тънката критика към разрастващата се индустрия за бързо хранене, както и твърде арогантните кулинарни критици. Филмът има много слоеве и с всяко следващо гледане могат да се открият нови.

Луи дьо Финес е много добър комедиант. Не залага единствено на физическата комедия, но и влага изключително много чар във всяка сцена. Сам по себе си той е достатъчно забавен, но в този филм хуморът е още по-добър, когато се изправя срещу друг комедиант Coluche, който играе синът му.

Филмът съпоставя по много забавен начин желанието на Чарлс Дюшман (Финес) синът му да наследи и мечтите на сина да ръководи свой собствен цирк. Една от най-добрите сцени във филма е между двамата в цирка, когато бащата разбира, че синът му е клоун:

Определено най-забавният аспект на филма е фактът, че героят на дьо Финес има безгранични познания относно храна и напитки. След сцената във фабриката за храна най-паметна за мен е тази в телевизионното предаване. Чарлс Дюшман успява да определи произхода, годината и сорта на червено вино само от отблясъците на светлината в чашата. На това се казва изкуство!

Финалната сцена (кадър от която е избран за този плакат) дава изненадващ обрат на историята, който забелязах едва с последното гледане на филма. Кара зрителят да се замисли дали има някаква разлика в храната, която поемаме, да се замисли от къде тя всъщност произлиза.

Филмите на Луи дьо Финес имат особен чар и невероятен хумор, които издържа теста на времето!

Silence / Мълчание

Мълчание е поредният филм, на който му отнема твърде много време, за да достигне до големия екран (в този случай две десетилетия). Той е също и проект, към който всички участващи се отнасят с много страст и внимание. Тази адаптация на романа на Шюсако Ендо е режисирана за щастие от Мартин Скорсезе - един от малкото хора, които могат да се справят толкова умело с тази задача.

Историята се развива около двама свещеници (Андрю Гарфийлд и Адам Драйвър), които през 17ти век отиват в Япония, за да търсят своя брат и учител - отец Ферейра. В тази отдалечена страна мисионерите и всички проповядващи открито християнството са подложени на преследвания и съдени на смърт. За да могат да проповядват своята религия, двамата свещеници трябва да го правят тайно, скрити в колиби в малки японски селца.

Филмът много добре разглежда както арогантността на европейските християни, така и какво означава наистина да си отдаден на своята вяра. Според мен най-плодотворните дискусии показваха как християнската вяра придобива различно значение за японските "киришчани". Те възприемат тази религия чрез заобикалящия ги свят, със своите собствени разбирания, които са много по-различни от европейските. 

В предишните си филми Скорсезе също се е занимавал с религиозни въпроси. Този е посветен на един от най-големите - защо Бог мълчи, когато хората страдат.

Режисурата е меко казано прекрасна. Множество мрачни и интимни сцени, в които се проповядва религията, са съпоставени на прелестни природни кадри. Филмът е снимат основно в Тайван и всеки кадър кара зрителя да се влюби в прелестната природа.

Андрю Гарфийлд е фокусът на историята, тъй като това са неговите страдания и израстване като личност. Във "Възражение по съвест" той също изигра ревностно вярващ персонаж, но тук е мого по-различно. Гарфийлд показва завидни актьорски умения и предизвиква огромно съчувствие в голяма част от сцените. Адам Дрейвър също се справя много добре в своята поддържаща роля. Лиъм Нийсън изигра прекрасно ролята на пречупен от обстоятелствата човек, както и очаквах.

Нямаше недостиг на японски актьори. От кратките роли на обикновени, но ревностни вярващи селяни до инквизиторите, които ги преследваха - всички бяха страхотни. Най-много се отличаваха Таданобу Асано (който играе Хогун в Тор филмите) и Йосуке Кобозука (Monsters Club). Таданобу играеше преводач на инквизиторът, който имаше своите интересни виждания за религията. Въпреки спокойствието и учтивостта си, той имаше много добре изиграна неприязън към християните. Йосуке от своя страна играеше Кичиджиро - японец, който многократно се отказва от християнската вяра, за да спаси живота си, но продължава да търси прошка.

(Андрю Гарфийлд и Йосуке Кобозука)

(Таданобу Асано)

Филмът се занимава с много сериозни теми, има множество тежки сцени, а продължителността е почти три часа. Със сигурност той ще допадне най-много на истинските ценители на киното и на феновете на режисьора.

Мартин Скорсезе за пореден път доказва, че е един от най-добрите режисьори в момента.

Hell or High Water

Hell or High Water разказва историята на двама братя (Крис Пайн и Бен Фостър), който ограбват банки в Тексас и двама рейнджъри (Джеф Бриджис и Гил Бирмингам), които се опитват да ги заловят.

За пореден път се убеждавам, че Дейвид Макензи е много добър режисьор. Филмът му от 2013 Starred Up беше необичайна и интимна история, която силно ми въздейства. Той е един от сценаристите на филма Young Adam с Юън Макгрегър, който също беше много добър.
Тук той показва отново своите силни страни - плавно добре изградено напрежение, невероятни многопластови герои и множество ситуации, в които зрителят не знае какво да очаква или на кого да вярва.

Това, което веднага ми направи впечатление, беше героят на Крис Пайн. В повечето си филми той играе забавен персонаж, понякога дори ненарочно comic relief (както в Horrible Bosses 2), но тук той беше по-сериозният от двамата братя, определено по-изтормозеният от живота. Въпреки че това е нова светлина за Крис Пайн, той се справи отлично. Имаше и страхотна химия с Бен Фостър - отговорен и много безотговорен брат.

Джеф Бриджис беше добър в тази роля, както очаквах, но се уморявам от поредната му роля, в която той основно сумти или мънка неразбираемо. Поне се сработваше много добре с Гил Бирмингам, въпреки че комуникацията им се основаваше на расистки и старчески шеги.

Филмът е много добър, разказва една човешка история по красив и на моменти много тъжен начин. Героите са изградени отлично, зрителят може да повярва, че така биха се държали хора в същата ситуация. Поредният добър филм от Дейвид Макензи.

Passengers / Пасажери

Маркетинговата кампания на Пасажери представяше филма като ново вълнуващо sci-fi приключение с двама от най-популярните актьори в момента. Голяма част от рекламата се фокусираше върху Крис Прат и Дженифър Уорънс, защото те са достатъчно известни звезди.

Не смятам, че историята на филма е толкова иновативна или уникална, но определено беше увлекателна. Изборът на двамата главни актьори определено беше правилен - те са еднакво добри както в комедийните, така и в драматичните моменти. Крис Прат определено имаше какво повече да развие и разработи със своя герой и успя да ме впечатли. Дженифър беше добра, справяше се с драматичните моменти както винаги, но героинята й не израстна толкова много.

От самия трейлър се вижда, че има само още двама актьори в целия филм - Майкъл Шийн и Уорънс Фишбърн. Майкъл Шийн играеше барман-андроид, който имаше много интересни мнения. Сцените между него и Крис Прат бяха едни от най-добрите. От друга страна, Фишбърн не беше особено важен за цялостната история. Дори съм на мнение, че можеше да бъде изразан изцяло от филма.

Предишните два филма на същия режисьор - The Imitation Game (2014) и Headhunters (2011), са много добри, красиво и умело заснети. Тук режисурата също беше на ниво. Космическият кораб имаше невероятен дизайн, животът в него беше много добре изграден. Повечето сцени бяха много красиви и добре сглобени. Основният проблем за мен е, че историята не вървеше плавно и развръзката й не беше нито изненадваща, нито допринасяше с нещо ново. Все пак не е толкова лесно да се направи нов вълнуващ sci-fi филм!

Пасажери е приятен филм с двама чаровни, много добри актьори, който определено си заслужава да се види на кино.

Birkebeinerne / The Last king (2016)

Спрях се на този филм от списъци с добро скандинавско кино за изминалата 2016 година.

Изключително довална съм от този филм! Историята се развива около опазването на престолонаследника на Норвегия през 1206г. от двама мъже. Поради ожесточени борби за престола, както и съревнование между кралството и църквата, животът на това дете е важен елемент в историята на Норвегия в този период. Името на филма идва от наименованието на групата бунтовници, които в последствие подкрепят краля.

Първоначално фактът, че през цялото време тези храбри викинги се придвижват на ски, ми се струваше много забавен. В последствие свикнах с това и се възхищавах на скиорските им умения.

Филмът е много добре заснет. Има постоянно напрежение по време на гонитбите в снега, бойните сцени са страхотно заснети. Използва се забавен кадър в някои по-важни битки, но умело, не прекалено. Музиката беше също приказна.

Норвежците са много интересно направени персонажи - отдадени, неуморими и също така забавни. През по-голямата част от времето или се биеха, или ги показваха наливащи се с алкохол в колиби. Според мен това беше много реалистично!

Двамата главни герои, които трябваше да заведат детето до кралския дворец, бяха много добре изградени. Единият от тях е Кристофър Хивю, който ми е познат от Game of Thrones:

Липсата на познато лице, филмова звезда, в този филм помогна много, за да оценя цялостната история.

Филмът е хубав, исторически и много приятен начин да се разпусне в края на деня.