вторник, 6 декември 2016 г.

Cafe Society

Уди Алън е един от любимите ми режисьори. Филмите му невинаги са прекрасни, може би поради факта, че ги изкарва толкова начесто. Но именно поради бързите диалози в тях и понякога трескавите сцени, намирам винаги нещо хубаво в тях.

Този не беше един от най-силните му филми, но въпреки това отново ми се стори очарователен. 

Героите се опитваха да намерят себе си в лудницата на Холивуд, докато водеха множество разговори за смисъла на всичко. За разлика от повечето женски персонажи на Уди Алън, героинята на Кристен Стюарт не беше твърде невротична. Според мен тя успяваше да уравновеси героя на Джеси Айзенберг.

Стийв Карел не ми допадна особено в този филм, но това е може би защото съм свикнала да го виждам в чисто комична светлина.

Историята беше интересна. На моменти се откъсваше от Холивуд и се занимаваше със семейството на главния герой в Бронкс. Това беше сравнително разпокъсано, но имаше закачлив хумор.

Най-хубавото в този филм бяха костюмите и обстановката. Много добре бяха пресъздали атмосферата на 30те години. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар